Главният герой, след претърпени няколко банкрута, напуска богатото западно общество и се заселва на екзотичен остров сред живописни и приятелски настроени туземци. Започва да отглежда ананаси, което му носи… пореден банкрут. Този приключенски роман, пълен с хумор, самоирония, поезия и гняв, е също така модерна философска приказка, която преплита съвременните и вечните схващания за човешката съдба, за истинските ценности, за консумативността на Запада и възможността да се живее в хармония с природата. Романовият свят е населен с различни герои, едновременно символно натоварени, но и психологически уплътнени – гръцки пират, бивш нацист, прелестната Маике, бунтовници… В него има безразлични чиновници, подкупни държавни служители, дружелюбно индианско племе, екзотична природа и ужасяващи опити на т.нар. „модерно общество“ да присвои живота на туземците. Преживяванията на главния герой преминават през страха, надеждата, любовта, предателствата, смъртта – всичко това на далечния остров. Това е разказ за силата да станеш и да останеш човек, да се завърнеш към някогашната простота на битието. Финалът е отворен, но носи характерната за героите и светоусещането на Адамек любов към живота. За този роман Андре-Марсел Адамек получава наградата „Жан Масе“, присъдена от Френската лига за образование.

С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.

ЗА АВТОРА

Андре-Марсел Адамек (1946–2011) e сред най-известните френскоезични писатели в Белгия. Роден през 1946 г. в Гурдин – малко селце между реките Самбра и Мьоза в област Валония. Напуска училище на 16 години, за да започне да вади прехраната си. В различни периоди от живота си се е изявявал като стюарт на ферибота Остенде-Дувър и като писател под наем, печатар, издател. Още от 14-годишен той пише стихотворения, които излизат в различни списания и в отделна стихосбирка (1965), след което той окончателно се отдава на прозата. Романите му, плод на преливащо въображение и наситени с дълбоко хуманен заряд, са превеждани на редица чужди езици – немски, испански, руски, румънски, латвийски, арменски и български: „Господарят на черните градини“, „Най-голямата подводница на света“, „Забраненият празник“ и „Един глупак на припек“ излизат в издателство “Авангард Принт” – Русе, повестта му „Птицата на смъртта“ I разказът му „Песента на Ориана“ са публикувани в списание “Панорама”. Носител е на следните награди:

• Prix Rossel (При Росел – най-голямата литературна награда в Белгия), 1974;
• Prix Jean Macé (Наградата Жан Масе, град Льо Ман, Франция), 1984;
• Prix triennal du roman de la Communauté française (Тригодишна награда на Френската общност на Белгия), 1997;
• Prix littéraire de la Bordelaise de lunetterie (първи лауреат на наградата, учредена от предприятие за оптически изделия в Бордо под наслов „Да виждаш другояче, да виждаш по-далече“), 1998;
• Prix du Parlement de la Communauté française (Награда на парламента на Френската общност на Белгия), 2001;
• Prix Marcel Thiry (Награда на името на писателя Марсел Тири), 2004;
• Prix des Lycéens (Награда на гимназистите), 2005.

ЗА ПРЕВОДАЧА

Красимир Кавалджиев е роден на 1 декември 1969 г. в Сливен. Завършва френска гимназия в родния си град и френска филология и културология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1995). Четири години работи като експерт в управление „Международно културно сътрудничество“ в Министерството на културата. Специализира културен мениджмънт и литература във Франция (1999–2002).

Превел е на френски език романа „Сърцето в картонената кутия“ от Светослав Минков и Константин Константинов (1993, 1998), разкази на Йордан Радичков (1998), романа „Сбогом Шанхай“ от Анжел Вагенщайн (2004, 2015), „Плячка“ от Георги Гроздев (2015), „Дилетант“ от Чавдар Мутафов (2015). На български е превел произведения от Жак Лакан, Албер Камю („Щастлива смърт“), Жан Ешноз („Големите блондинки“, „Тръгвам си“), Цветан Тодоров („Въведение във фантастичната литература“), Жак Дерида („Гласът и феноменът“), Мишел Уелбек („По-широко поле за борбата“), както и романи от френскоезичните белгийски писатели Жорж Роденбах („Мъртвата Брюге“), Жан-Филип Тусен („Банята“, „Бягам“), Андре-Марсел Адамек („Господарят на черните градини“, „Най-голямата подводница на света“, „Забраненият празник“) и др., а така също и събраните поетически съчинения на Морис Метерлинк под заглавие „Аналогии“ (2009). През 2002 г. получава преводаческата награда на Френската общност на Белгия за популяризиране на френскоезичната белгийска литература в България. Член на Съюза на преводачите в България, на Белгийския франкофонски ПЕН клуб и на Асоциацията на белгийските литературни преводачи.

Първа част

АНАНАС БИЙЧ

Когато пристигнах на острова, вече нееднократно бях провалял живота си. Още не бях остарял, но бях профукал достатъчен брой ненужни години, за да съм наясно какво още мога да очаквам от живота.

Напуснах Европа още докато димяха развалините на Берлин. Победителите се дърлеха за изпепелените градове, срутените мостове, опразнените села. Всеки ден почти навсякъде се откриваха страховити масови гробове. Никога повече война! Никога! Вадеха същите жалки речи от 1918 година, създаваха съюзи на борци против фашиз­ма, дружества на вдовици, на оцелели, на осакатени. И за да докажат, че всичко се е променило, че насилието и убийството са премахнати завинаги, като последен жест на любов превърнаха в прах и светлина осемдесет хиляди гейши, старци, бебета и – длъжни сме да признаем – един съвсем малък гарнизон. И точка. Няма да има повече войни. Само братски народи, които ще си разменят букети цветя и културни делегации.

Пристигнах на острова точно на 17 октомври 1945 година. Когато казвам остров, не си мислете купчинка пясък сред вълните с палма и морска звезда или екзотична градина ала Робинзон Крузо. Той е нещо като език от суша с около двеста километра дължина и четиридесет ширина, с пищни гори, две реки със спокойни води, значителен брой извори и малка верига сини планини. Не ви казвам къде точно се намира. Може с помощта на някой хубав атлас да откриете моя остров, изгубен сред стотици други почти подобни на него из тропиците.

Населението му се състоеше от трийсет-трийсет и пет хиляди туземци, разделени на четири племена, които – дръжте се да не паднете – не воюваха помежду си. Трите единствени града, камара от дъски и ламарини, свързани помежду си с пътеки, бяха населени със стари, непривързани към морето индианци, с изродени семейства, които живееха от разменна търговия, тънейки в прахта, и с шепа гръцки и португалски търговци.

Жителите на градовете никога не стъпваха в гората. Бяха издигнали огради покрай кварталите си, за да не отлетят домашните им птици. Живееха като в постоянна обсада.

Богати нямаше и това улесняваше нещата. Бедните, но не и мизерни индианци си стояха в колибите, а европейските бежанци – в ламаринените си кутийки. Основният поминък беше риболовът. Риба имаше в изобилие както в реките, така и в морето. Населението сушеше цели рибни пасажи по бамбукови скелета. Отглеждаше малко кокосови палми, каучукови дървета, кафе. Добиваше пал­мово масло и палмово вино.

Във всеки един от трите града имаше някакво подобие на власт – леко откачени и недотам изучили се европейци, които мечтаеха да строят пътища и болници. Някои вечери се покачваха на бурета и държаха речи пред тълпата. Твърдяха, че в залива непременно трябвало да се направи фабрика за рибни консерви, че били необходими пари за изграждане на що-годе прилично пристанище, че трябвало да се въведе данък. Индианците ги слушаха с насмешка, после се разотиваха по улиците, клатейки глава. Идеалистите, плувнали в пот и прах, продължаваха да си дерат гърлата по буретата съвсем сами.

Сега като си мисля, си викам, че е щяло да бъде по-
добре те да поемат съдбините на острова в свои ръце. Щяха да построят няколко съвременни курника, вероятно и някоя малка клиника. Щяха да си купят по една кола. Всичко щеше да бъде спокойно.

Трите града, откачените европейци, зараждащата се политика – всичко това беше единствената цивилизация, съсредоточена в северната част на острова. Аз пристигнах в най-южната му част. Екипажът на гръцкото карго ми помогна да стоваря сандъците си в залива. Капитанът ми обеща да се връща горе-долу веднъж на две години. Щял да хвърля котва в морето и да надува сирената. Ако съм имал нещо за продан, трябвало да паля огън на най-близкия хълм. Като видел пушека, щял да прати неколцина свои хора с лодка мауна. Това беше единствената ми връзка с цивилизацията.

Настаняването ми отне три дни. Първо трябваше да намеря равно място с добра видимост и същевременно, доколкото е възможно, на завет от ветровете. Най-накрая избрах една скалиста платформа между два хълма, на триста метра от брега. Оттам се виждаше морето и можех да наблюдавам гората в радиус от два километра. Нещо като естествена кула. Долу в ниското бликаше изворче, от което си набавях бистра вода с лек дъх на ванилия. Чувах го как пее нощем, когато маймуните благоволяваха да млъкнат.

Точно когато отивах да сека палми в края на гората, видях първия индианец. Той не се изненада. Сигурно отдавна ме бе наблюдавал. Беше чисто гол, с бяла и зелена боя по бузите, члена и коленете. В едната ръка държеше малък колчан със стрели, в другата – дълга бамбукова тръбичка за издухване на стрели. Наблюдаваше ме спокойно от трийсет метра разстояние. Постоях неподвижно за миг, понеже не знаех какво да правя, за да не го стресна. Той изобщо не изглеждаше заплашителен. Използваше тръбата си за стрели като пръчка за подпиране. Поздравих го с широко махване с ръка и продължих да сека палмите с мачетето, все едно нищо не е било. Индианецът не помръдна от мястото си, нито едно мускулче не трепна по тялото му, нито едно косъмче, нищо. Същинска статуя. Не успях да откъсна погледа си от него. Определено беше хубав човек, с мощни, обли мускули по цялото тяло. И с черни, лъскави, съвършено сресани назад коси. И с кралска осанка. Мъжка фигура, каквато вече не се среща по нашите ширини – ние сме отпуснати, усукани, изкривени до смърт от поколения насам. Сигурно на този индианец му изглеждах доста жалък с извития си гръб, с плоските си прасци и ръбестите си колене. На него, който беше почти съвършен в очертанията и движенията си и за когото не можеше да се каже, че диша – толкова широки бяха дробовете му. Изведнъж той ми обърна гръб и се отдалечи с бавни стъпки, без да се обърне.

На другия ден се върна с двама свои другари. Стояха все на същото разстояние, без да продумат, като заспали на тръбичките си за стрели.

Строежът на колибата ми напредваше ритмично. От основните работи оставаше само да покрия тавана с широки преплетени листа. И тримата индианци продължаваха да ме наблюдават най-невъзмутимо. Най-накрая вече не ги забелязвах – бяха станали част от пейзажа. Но човек не може да забрави природата си от днес за утре, не може да остане невредим от четиридесет години живот в Европа.

Вечерта на третия ден, след като сложих и последното листо върху покрива си, отворих един сандък, извадих пушката си, няколко патрона. Исках да смутя покоя на тези индианци. Исках да се поуплашат от мен, от моите инструменти. Заредих пушката, прицелих се в едно дебело два пръста бамбуково стебло и изпразних пълнителя. Гърмежът, който разсече тишината на острова, беше ужасен. Бамбукът се разлетя на парчета. Индианците избягаха в шубраците с викове на уплаха.

Целта ми, когато дойдох на острова, беше да създам ананасова плантация. Носех над хиляда стръка разсад в сандъците си. Няма по-лесна за отглеждане култура от ананаса. Засаждате го на припек в мека почва, покривате добре корена с пясък и после той си расте сам, подува се от топлина и светлина, закръгля се, докато вие си спите. Гъркът много се заинтересува от моите планове. Виждаше големи възможности за ананаса. Сигурно щеше да го изкупува от мен с шлепове. На този подходящ климат отглеждането му е детска игра. Най-трудното беше теренът да се направи обработваем, да се изкоренят големите жълти треви, чиито корени се впиват на два метра дълбочина.

Отначало бях предвидил да изкопая противопожарни траншеи и да запаля целия терен. Да се освободя чрез пламъците от всичката тази досадна растителност и същевременно да пречистя почвата за насажденията. Но планът ми се оказа неефективен, тъй като тези плевели абсолютно отказваха да пламнат. Прекалено набъбнали от мъзга, от сокове, от течности. За да успея, ми трябваха два-три тона бензин, огнехвъргачка, напалм.

Поради това напредвах много бавно – по седем-осем квадратни метра на ден. За няколко часа на жаркото слънце оголената земя се покриваше с кора като втвърдена шлака. Но през нощта тя омекваше и ставаше приятна на допир, мека, гъвкава.

Прибирах се в леговището си вечер точно когато слънцето се набучваше на кокосовите палми край брега. Сядах отпуснато върху постелята от мъх и пиех на малки глътки изворна вода, загледан към морето. Често пъти сънят ме изненадваше в това положение и на другия ден се събуждах все така в седнало положение, стиснал козия мях в ръка.

Рядко спях на хамака. Нямаше от какво да ме е страх. Никога не съм виждал змия на острова, нито паяк, нито скорпион. Най-много в колибата ми да влезеха пеперуди с напрашени криле, мързеливи комари, фосфоресциращи гущери. Понякога, когато не ми се работеше на плантацията, си вземах един ден отпуска и плувах в морето или спях на мъхавата си постеля. Или пък си вземах пушката и отивах да си отстрелям нещо за вечеря. Удрях я диво прасе, я чайка, я папагал – каквото падне – и го опичах още същата вечер на жар. Вече не срещах индианци, но усещах присъствието им в гъсталаците, най-вече в плантацията. Сигурно ме мислеха за откачен, като ме гледаха как от сутрин до вечер блъскам земята с мотиката. Често виждах стъпките им по земята. Пушката ми винаги стоеше облегната на някое дърво или скрита в тревите. Ако са искали, можели са да я откраднат хиляди пъти. Бях ужасно немарлив. Можели са също така да ме надупчат със стрели където и да е, когато и да е. Понякога, докато се превивах надве, за да изкореня някой плевел, си мислех, че са можели във всеки един момент да ме направят на пихтия.

Така и не успявах да отвоювам обработваема земя. Наоколо оставях кратери от пръст на бучки, настръхнала от парчета корени, която веднага се втвърдяваше. Сечах, копаех, ринех като грешен дявол, смазан от отвесното или полегато слънце; кожата ми скоро изгоря, ръцете ми целите станаха в пришки. Вече не виждах дланите си, изцяло покрити с кафеникава, втвърдена кора от кръв, пот и гной. Нощем тази инфекция се разрастваше през китките чак до лактите. Мажех се със серни помади и дъвчех хинин. После с широко отворени очи слушах крясъците на маймуните, които се гонеха от лиана на лиана чак до зелените светлини на зората. И ми минаваше.